Как се плува в „Мътната река на надеждата“? И надеждата ли ни държи на повърхността на живота?
Човек често достига до граници, в които си казва: „Край! Всичко приключи!“. И е готов да се предаде. Но там някъде, в дълбините на непредсказуемия живот, внезапно възниква искра, някакво чудо, което може да съживи вярата, че си струва да продължи напред. Като в онази позабравена песен на Борис Гуджунов: „Надежда, надежда, без теб как ще живея!“. Като онзи мой герой в едноименния разказ „Мътната река на надеждата“ – черната пелена на реката срещу него се превръща в светлина, че не е останал сам на този свят и че животът е най-хубавият дар с вечната си надежда.
Какво ти дава надежда по житейската крива?
Може да звучи шаблонно, но винаги, поне се опитвам да вярвам, че доброто ще побеждава злото. Ако между хората не цари топлина, съпричастие и разбиране, няма смисъл от нищо. Злините на този свят са толкова много – от войните, през предателствата, завистта, злобата, до пандемията сега, и единственият лек да се избавим от тях, е нагласата колко сме кратки, временни и дошли на този свят като по заглавието в онзи знаменит роман на Перек – „Животът, начин на употреба“. Предпочитам да го „употребим“ с колкото се може повече любов.
Знаеш ли как да излекуваме болките, страданието, тъгата?
И г-н Зигмунд Фройд не знае докрай точната рецепта, въпреки че се опитва да я формулира. Казват – сполучливо. И на теория. Самият той далеч не е бил най-щастливият човек. Болката, страданието, тъгата – този микросмос има един противовес и това е откритието, че когато си на колене, можеш да се изправиш с друг човек до тебе. Другото е силата да се бориш вечно и сам със себе си. Втората хипотеза е за изключително силни хора, а не за сантиментални екземпляри.
Героите ти са много човеколюбиви и добри. Какво е за теб емпатията всъщност?
Моята майка, бог да я прости, беше учител по български език и литература Беше романтична жена. Когато бяхме деца, привечер ни четеше приказки, но ги четеше по начин, който събуждаше сълзи в очите. Правеше го мило и изразително. Тя беше човек, готов да са раздаде за всяка светла кауза. С героите от тези приказки сякаш ни подготвяше да правим разлика межзу доброто и лошото. Емпатията? Може би е спонтанна енергия, която се изгражда през целия ни осмислен живот. Особено ако се възпитава отрано.
В сборника има много любов, от всякакъв вид. Къде я намираш в дните си?
Може би ще заподозрете, и то с основание, че в разказите ми има автобиографични детайли. Хората, прочели книгата, ме питат с любопитство за повече конкретика. Това са моите ниши – малки загадки. Историята познава само една любов – към Човека въобще. Големият Христо Фотев, ако не се лъжа, казва на едно място: „Никога никому не дължа обяснение за какво и кого към писал“. Грубичко е, но може би донякъде е прав. В простичък план моята голяма любов в този отрязък от живота ми са моят син и моята дъщеря. Прекрасни деца! Иначе зад сенките на миналите дни винаги ще наднича любовта в онзи първичен порив по жена, която ще се помни до последно.
Писането ти е близко до класиците на българската литература като Йордан Йовков и Елин Пелин. В тази връзка, можеш ли да определиш себе си като хуманист?
Да намирате нещо общо между писането ми и тези гении, е някак удобно убежище за самочувствието ми на творец. Истината е, че Елин Пелин и Йордан Йовков бяха и останаха моите големи български литературни титани. Може би – съзнателно или не – съм се учил от тях от начина, по който разгръщат душата на човека. Правят го с любов и топлина, каквото липсва в творбите на днешните „великани“. Моят баща беше строителен работник – толкова различен статус от този на майка ми. Но четеше, чете и до днес, макар че загуби едното си око след „фина“ операция на русенска лекарка. Този човек с изключително силен характер може до днес да цитира без грешка цели пасажи от разкази на Елин Пелин и Йовков. Тези автори – жалко, че младото поколение не ги познава – няма как да не са инжектирали хуманизъм в чувствителното и особено българско сърце.
Откъде черпиш вдъхновение и сюжети за своите разкази? Разкажи някоя реална случка, която си претворил в текст.
Хрумките са едно, впечатленията от живия живот – друго. Така се натрупва едно съчетание, след което си казваш, че художествената измислица и реалните истории могат да стигнат до хора, минали по някакъв начин по пътя на моите герои. В някакъв смисъл се лаская, че мои познати, прочели книгата, казват: „Ей, знаеш ли, толкова близко, познато и едновременно неочаквано звучиш!“. А една жена от Разград ми се обади: „Георги, текстовете ти са трогателни!“. Не ме разбирайте, че съм в плен на себелюбие – просто си давам може би прекалено ранна сметка, че това, което исках – да стигна до сетивата на моите читатели – може би се е получило в някаква степен. А в сюжетите ми наистина има „мои, истински“ истории – разказът „Сърцето на Жулиета“ е един от тях. Той е почти по стопроцентов реален сюжет. .
Смяташ ли, че има мода в белетристиката? Какво се чете в наши дни?
Всеки избира своята зона на творчески комфорт, ако се събуди с идеята, че разполага вече с достатъчно опит, наблюдателност и въображение. Казва го и Съмърсет Моъм. Не съм го измислил аз. Сега е „революция“ да се набляга на фентъзи, например. Други измислиха понятието „магически реализъм“. Аз предпочитам мой терен, наричам си го нахално и в себе си магически романтизъм. Това е моят стил, самоизмислен може би. Оставам твърд привърженик на класическата форма на разказа – не като ретрограден завой назад, а като убеждение, че хубаво написаният разказ може да стане факт и без модернистични, крайни, а в някои случаи – самоцелни опити за саботиране на внимание. Дълбоко се съмнявам, че прекалено младата публика ще ме разбере. Времената са други, всеки има право да избира предпочитан жанр и писатели. .
Има ли писатели или поети, които са повлияли на стила ти?
И досега препрочитам Елин Пелин и Йовков. Боготворя един незаслужено забравен гений като Павел Вежинов. Работите на Богомил Райнов – особено с автобиографичните акценти, са висш пилотаж в моделирането на стил. Разсъждавал съм върху късите разкази на Дончо Цончев – може би са малко себични, но са написани ясно и простичко. Поетите? Евтим Евтимов е безспорна класа. Борис Христов – уникален!
Как се роди новият ти сборник с разкази? Колко време отне, как подбра текстовете?
Разказите са писани с години. Все нямах време, все отлагах. Много от ръкописите отидоха в кошчето. Самоцензура! Дните обаче си вървяха, докато един ден реших, че трябва да покажа какво мисля.
Как се съчетават спортната журналистика и писането?
Има една полза – репортерството учи на лаконичен изказ. Просто се принуждаваш да работиш по схемата, че с малко думи трябва да кажеш много. Това не означава, че езикът трябва да е сух и грапав. Това репортерстване обаче ми изяде много дни – дълги години почивният ми ден беше само в събота. Един-единствен ден! А да пиша по „план“ – днес толкова страници, утре – още, не е моята природа. Винаги съм се чудил как може да се пише по поръчка в частта с художествената литература. Като на конвейер. Просто защото ще ти платят съответен хонорар на деня „Х“.
Пишеш ли на спортни теми извън работата си?
Не! Стига ми тази награда да го правя пет дни в седмицата!
Как минава един твой ден? Кога намираш време да пишеш?
Ден като ден! Вървиш към офиса и се питаш с какви теми ще запълниш голямата страница, която те чака. Казваш си още, че трябва да се придържаш към добрия стандарт, защото читателят винаги усеща, когато се опитваш да претупаш текстовете. Що се отнася до разказите, най-хубавото време за тях е, когато се пишат от спонтанно вдъхновение, а не по счетоводен график.
Какви теми те вълнуват в ежедневието? Кое те пали?
Аз съм отчаян пацифист. Ненавиждам насилието. Душата ми е в бунт срещу случилото се в Близкия Изнок. Един милион иракчани бяха избити, защото някой излъга, че Саддам Хюсеин разполага с химическо оръжие. Бомбардировките над Сърбия? Какво стана с Афганистан, с „цветните“ революции? А виновните за тези погроми пишат напоителни мемоари, а някои от тях дори получиха – какво нахалство – Нобелова награда за мир. И цялото лицемерие е за един петролни залежи и сфери на влияние..
Сподели нещо повече за предишната си книга.
„Лошите камъни“ излезе през 2004 година. Малка книжка със 17 разказа. Беше забелязана и дори взе първа награда на конкурса „Златният елен“. Малка награда, от местно значение, както казва писателят Руденко Йорданов по друг повод, но тя ме стопли и ми даде вяра, че мога.
Разкажи ни за Дунава, какво място има в дните ти? Пътуваш ли по нея?
Корабчетата за простосмърни по реката отдавна ги няма. Пристигат само пасажери от Франция и Германия. Пенсионери! Слизат на кея, тръгват към Велико Търново с автобуси, връщат се… Реката вече е някак тъжна, но поне два пъти в седмицата вървя по цялата ивица на кея. Това са трийсетина минути, в които съм сам със себе си, спомените си и мечтите си. Направих грешки през живота си – волни, неволни. Дунавът е добро място да се върна назад и да премислям много.
Какво е посланието към читателите, което си скрил в новия си сборник с разкази?
Послание? Ако някои открие в моите разкази частица от дните и преживелиците си, ако разберат какво искам да им кажа, ще бъда удовлетворен. Отзивите дотук говорят, че съм разбран, а то е всичко, което би зарадвало един творец.
Какво написа последно?
Разказ – „Кутията за обувки“. По почти истинска история. За един мачкан от живота отруден мъж, който намира начин да се овъзмезди в стила на „похитителите“ си.
Коя е последната книга, която прочете?
„Мъжете, които мразеха жените“ на шведския автор Стиг Ларшон. Много силна творба, чието заглавие подвежда, че става дума за вечната битка между мъжа и жената.
И накрая – кога „Мътната река на надеждата“ и ти ще се срещнете очи в очи с читателите, които нетърпеливо ви очакват?
Премиерата в Русе трябваше да се състои на 26 октомри от 18:00 часа в Окръжна библиотека „Любен Каравелов“. Но, предвид пандемичните времена, които объркаха тотално часовника на нормалния живот, отложихме срещата за по-нататък. Разбира се, ще споделя с всички когато имам точна дата.
Въпросите зададе Ива Спиридонова
Фотографии: личен архив, „Библиотека България“