Не долюбвам да използвам цитати от Паулу Коелю, да си е жив и здрав човекът, тиражите му трудно се достигат, а тиражът е показателен за авторското можене. Обикновено. Понякога и за неможенето, ама там комерсът е първенстващ, та отдавна престанахме да цъкаме с езици кои книжни тела заемат челни места в класациите. Предлагането е винаги според търсенето. Щом е ръгнал народът да пазарува с трепет и умиление нечии пространни откровения и нравоучения – жив и здрав, да си чете на воля. Онова за че по вкус и цвят приятели няма, си важи с пълна сила. Та – Паулу Коелю вече не е толкоз вървежен, както по времето, когато беше настолно четиво на изучаващи МИО във Вълчедръмския университет миски и плейметки. Тези чудни същества, разбира се, не го и бяха чели, просто му създадоха лоша слава на местна почва. Просто му взимам цитата, хиляди листи са изписани на тази тема, предателство е идеална рима на приятелство, както в поезията, така и в живота. Сега, верно, че се колебаех да ви предложа изречението на Ленин, дето предател може да стане само свой човек, просто това всеки го е изпитвал на гърба си, пък и кой днес помни Ленин, освен ако го бърка с Ленън. Това е намигване, не подценявам аудиторията, напротив, разчитам на доброто ѝ чувство за хумор. Та – можем да направим заключение, че приятелството и предателството вървят ръка за ръка по житейската пъртина. Днеска драг, утре враг, интересът клати феса, тъй върви светът и все с крачки бързи, докато се обърнеш, този чиято ръка си държал и сте си били… мммм, близки (недолюбвам тази думи, нещо подлизващо и подлизурничко има в нея, все си се представям като розова близалка в нечии сладострастни хлевоустия), вече я е свил свидливичко зад гърба си и стиска джобно ножче между пръстенцата си. Не вярвате? Готови сте да спорите с мен? Ама разбира се, давайте! Само се огледайте внимателно около себе си и пребройте тези ваши най-близки, дето са пъхнали ръчичка я в джобче, я в чантенце, я където и да е, важното е, че не им виждате надеждната приятелска длан. Кофти, нали? Сори, свиквайте. Бях споделила с вас преди време, че разликата между познати, колеги, съученици, съкварталци и т. н. и приятели, е в парсеци. Не съм го измислила аз, убедила съм се на практика, убедил ме е животът, та съм си направила изводите. Същите, които и вие си правите. На едно мнение сме. Врагът няма как да те предаде, той ти е враг, знаете си различията, всеки отстоява своите възгледи, всеки си иска територията, гледате се под вежди строго, можете да очаквате всеки миг нападение, но! Никога подличък удар в гърба. С врага сте обикновено очи в очи. С предателя – не му и виждате очичките, гузничките, нахалничките, според както възприема предателството си. Обикновено се има за прав. Ма ти си виновен, той е дал всичко от себе си, повдигнал е поне три планини, обърнал е поне седем реки в обратна на течението им посока, подскачкал е възторжено покрай теб по полянки и паланки, а ти не си го оценил. Лошо, Седларов, лошо! Не си го оценил според неговата самооценка. А тя обикновено е бая разминаваща се с действителността. Тоест – ти като честен партньор си се отнасял с уважение, със съвети, с професионална и лична помощ, с каквото там можеш, ама облагички не си предоставял. Дори и да си имал тази възможност. Дори и именно и единствено затова да си избран за приятелски отношения. И как можеш, гадино такава, да предадеш тоз светъл и предан теб человек божи? Ти си предател, нечестивецо, и ще бъдеш наказан с каквото там, според възможностите, въображението и най-вече интелекта. Горко страдание пред общи познати, които нарочваш вече за първи свои приятели, нацупени хулинки за този льош, льош другар, сочете го с пръъъъст, убийте го с камънииии, леле какви неща знам за него, той ще ме цака мене с топла бира… Мда, нищо ново под слънцето. И нищо трагично. Рано или късно трябва да се научиш, човеко божи, да не разхвърляш бисери на свинете, или както би казала Миряна Башева, „Извинете за мекия израз,/ аз все пак съм жена“, разбирате накъде бия. И няма да се сдържа да цитирам и Любомир Левчев: „Дедите ни воюваха с титани/ в занданите и гордите гори./ С проклятие велико увенчани/ бяха предателите им дори.“ Прочетете си ако искате великолепното стихотворение, „Отговор през рамо“, за да подминете, когато ви се наложи (защото, съжалявам, ама все се налага), с подобаващо презрение и въздъх: „О, Господи, защо сега изпращаш/ един бездарник книжен срещу мен?“. Хартиените тигри не са митология, но няма да затъвам в обвеяните от собствената си величавост персонажи. Усмихнете се на предателчето с най-честните си сини очи и му пожелайте добър път. Не че ще го намери, но какво пък ви коства едно добронамерено пожелание. На предателчетата много им се трови животеца от добронамереност. Неочаквана.
худ. Винченцо Камучини, „Убийството на Цезар“, 1798