По-ясно щеше да е, ако да бях написала близалка, ама щеше да отправи в погрешна посока някого. Смисълът обаче е същият и ако напиша, че не е кутия с пуканки, бутилка питие, купон с изненади, все неща, които не са лоши, но просто бързо свършват и след тях остават ненужни картони, празни шишета и огризки по масите. Колко пъти съм чувала, а и ще чувам изрази от рода на „С едни приятели снощи…“, „Ние с еди-кого си сме приятели…“, „Тази приятелка ми е много близка…“ и тем подобни. И аз съм се изразявала така. Тогава, когато ми е трудно и трудоемко да обяснявам какви са отношенията ми с дадени хора. Защото за мен приятелството е константа, казвала съм го многократно и публично, тъй щото по някакъв начин ще предявявам изисквания за авторство, ако някому хрумне след ден-два да го лепне като чисто своя мисъл на вседостъпност в социалната мрежа. Говоря за приятелство. Не за съвместна работа в офис, по дадена тема или интереси, не за съученичество, за запознанства чрез трети лица на обществено място, за съседство по местоживеене и т.н. Всички ние имаме всевъзможни контакти – зоон политикони сме. Иначе казано – имаме достатъчно връзки. Но колегата, комшията, онзи там добър познат, с когото се виждаш от време на време, защото той в момента няма друга работа и споделяте няколко часа на кафе и сладки приказки, другият, който те търси за някаква помощ по даден повод и двамата знаете, че ще сте си полезни, всичките шеметни компании, дето се веселите заедно до среднощ, не са приятели. И началниците ти не са приятели. И подчинените не са приятели. И приятелите на твоите приятели не са приятели. Аристотел казва, че приятелството е една душа в две тела. Аз съм съгласна с него. Е, имало е, естествено, и в моя мноооого млад живот биене в гърдите на тази тема, ама съм надрасла отдавна грешките на растежа. И отсявам. Не зърното от плявата, а човека от хората около мен. „Приятелят е като второто ми аз“ твърди Гай Тулий Цицерон, аз го ревизирам, махайки като-то. Моите пет приятели са вторите ми азове, всеки по себе си уникален. За мен. За другите може да са всякакви, за мен са най-прекрасните. И аз за тях. Нали се разбрахме, че не говорим за любов, а именно за приятелство. В скоби – когато човекът, с когото се обичате по всякаквия любовен начин и сте си и приятели, това са същинските любовни отношения. Но то е доста рядко и доста често – временно. Макар и за 50 години, примерно. Приятелството е до гроб. И след него. От първа ръка го казвам. Без да го обяснявам, щото ще стане пространно, а не за това иде реч. Иде реч как много хора наистина се разтапят като захарни петлета на клечка, биейки се в гърдите какви приятели имат и какви приятели са те самите. Винаги ми е смешно, някой път – жалко. Щото този, дето ти се кълне във вечност, не знае, че друг един, дето ти е просто познат, е присъствал на маса, на която някой нещо те е хулил, а верният в скоби приятел, си е мълчал. Бих казала подличко, ама хайде да е само и само да не влезе в конфликт и да не развали доброто впечатление. За себе си. Иначе е много сладинко да ближе шареното петленце на заедността ви, която не съществува. Приятелят не демонстрира. Приятелят просто е до теб, дори когато го няма с месеци. Приятелят не се кълне – няма нужда, знаете се. Приятелят не те хвали, напротив – казва ти кривиците и знае, че ти няма да му се сърдиш, а ще му благодариш. И ти си за него това, което е той за теб – душата ви е обща. Нали се сещате, че не можеш да наблъскаш в душата си куцо, кьораво и сакато, щото то ти се пише приятелче. Душата ти се отваря само тогава, когато срещне отворена за теб душа. И тогава ти е душевно и духовно. Другото – смачкани лепкави целофанчета в кофата за боклук. Много набързо прелитам над темата, защото тя е пространна за обяснение, но всъщност се побира в две длани, здраво стиснати една за друга, които не лепнат от сладникавост. И не се пускат.
изображение: https://pixabay.com/