Татяна Йолинска е актриса, автор и режисьор от поколението творци, за които границите между театър, кино и литература са по-скоро пространство за експеримент, отколкото ограничения. Родена в София, тя завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Ивайло Христов, където изгражда основите на своята сценична и екранна чувствителност.
Паралелно с актьорската си работа тя развива и авторски почерк като сценарист и режисьор. Късометражният ѝ филм „Отврат“ е селектиран и отличен на редица международни фестивали, а творческите ѝ търсения се простират и към литературата – през 2025 г. излиза книгата ѝ с разкази „Тролейни хроники с разместени страници“.
През годините Татяна участва в театрални и кино проекти в България и чужбина, сред които спектакли като „Престъплението на острова на козите“, „Комедия от грешки“, авторската монодрама „BURNOUT“, „Хелиос фестивал 2025“ в „Топлоцентрала“, както и в международни продукции и независими проекти. Появява се и в музикални видеоклипове, включително в официалното видео към сингъла „Wagging Tongue“ на Depeche Mode.
„Тролейни хроники с разместени страници“ е книга за онези мигновени мисли, които ни връхлитат между две спирки, но рядко задържаме. Татяна Йолинска пише като пътник без крайна дестинация – събира и документира разпилени спомени, разговори, тишини, несъстояли се срещи – моменти, иначе обречени да се разтворят в отварата на времето.“ – Преслава Божидарова
Какво бихме могли да научим за себе си, ако се осмелим да мълчим заедно?
Струва ми се, че напоследък всички осъзнаваме колко маловажни са изречените думи. Предполагам, че в мълчанието човек може да чуе повече истини, отколкото, когато се крием заедно зад „приказването“. И все пак е интересно как вярваме сляпо на думи, казани от човек, когото обичаме. Явно това носи някаква разлика.
Кога вътрешният ти глас се превръща от шепот в единствения глас, който си струва да чуеш?
Най-много се стряскам когато спра да го чувам. когато толкова време е крещял, а аз съм го игнорирала. Тогава е много страшно и тихо. И наистина не знам накъде да тръгна. Доста често ми се случва да ми се обиди по този начин.
В кои обикновени моменти усещаш най-силно, че животът ти е „пълен“?
Не знам. Наистина не знам. Може би забравям да обръщам внимание на всичко и губя представа колко съм щастлива всъщност. Щастието изисква внимание струва ми се.
Как разбираш кога да отвориш път към другия и кога да поставиш граница?
Ох, ако знаех само… Представям си, че интуицията винаги е стъпка напред и още от началото имаш едно вътрешно усещане за „да“ или „не“, което рядко се сещам да чувам и слушам.
Ако трябва да измислиш своята „идеална книга“, какъв свят би живял в нея?
Със сигурност искам да съм принцеса, да нямам притеснения, задължения, вини. Да живея близо до морето, може дори да съм някакъв вид русалка, обичам морето, би било красиво. И спокойно. Като цяло някаква класическа утопия би ми свършила работа, където Хегел още не е убил изкуството.
Кои уроци от младостта още носят белези в теб – и кои те топлят?
Ох, всичките правят едновременно и двете, знам ли, мога ли да разделя черното от бялото?
Търсиш ли себе си в изкуството или търсиш изкуството, което да те разклати?
В момента търся моето място в изкуството и с какво аз мога да допринеса към него.
Какво те кара да спреш и да осмислиш живота си – тишината, ударът или натрупването на преживяно?
За нещастие ударът. Винаги силното стряскане отрезвява и ме спира, за да наваксам последните събития.
Има ли момент, след който човек вече не може да бъде същият? Кой е той?
След раждането си, хаха. Обичам да съм като Чандлър понякога.
Кога мечтата престава да бъде илюзия и се превръща в път?
Когато осъзнаеш, че е възможна и спре да те мързи.
Какво ни води по-далеч – това, което желаем или това, което се страхуваме да не загубим?
Хмм. И двете може би ни отвеждат далеч, но желанието ни доближава до самите нас, а страхът ни отдалечава, но и в двата варианта има някакво движение.
Кое в днешния свят ти дава надежда въпреки всичко?
Жените. Женската енергия, женската сила, женските каузи, женската любов.
Къде в нашата реалност най-често забравяме цвета и как можем да си го върнем?
Мисля, че когато приемем живота и здравето ни за даденост, забравяме огромния късмет, който сме имали, за да се родим. Мисля, че с малко дишане и присъствие просветват разни истини от време на време.
Кой музикален албум те е оформил като човек и защо именно той?
Radiohead – „OK Computer“ и Arctic Monkeys – „Humbug“. Не мога да избера между двата, доста са различни и не знам защо са любими, може би заради хората, с които съм ги споделяла.
Срещу какво се бориш, когато казваш, че „печелиш време“?
Не знам. Предполагам срещу себе си. Защото не знам как някога ще успея да го спечеля, винаги е срещу мен, не е ли?
С какво би искала да изненадаш бъдещата версия на себе си?
Самочувствие. Присъствие. Абсолютна любов и благодарност към това, че съм жива и заобиколена от страхотни хора и живея в свободна държава.
Какъв приятел се опитваш да бъдеш?
Изслушващ. Винаги. В свята на постоянно говорене е важно да има кой да те чуе.
Кои хора посрещаш безусловно?
Сестра ми.
Ако трябва да ни заведеш на едно място от паметта си – къде е то и как изглежда?
На събора в село Гара Елин Пелин през 2009 г.
Въпросите зададе Симеон Аспарухов.