…
Бягам.
От живота.
От тъжните лица наоколо.
От истините, които ме съсипват.
От липсата на обич.
От дългите нощи
с неочаквано безсъние.
Бягам.
Kъм теб.
…
Пиша прощални писма.
Сбогувам се
с любимите книги.
Танцувам сутрин
в банята боса,
отмивам сънища
от лицето си.
Подреждам всичко,
което притежавам.
Вечер лягам и чакам.
Понякога идва
старата ми приятелка Самота
и бъбрим за миналото.
А бъдещето стои,
заключено зад прозореца.
…
И в тази безлунна нощ
търся светлина.
В сърцето ти.
…
Искам да е тихо,
за да чувам есента
и твоите стъпки
към сърцето ми.
…
пътувам в есента ти
зад всеки твой спомен
надничам
като в музей
търся място за себе си
и за любовта
която ти нося
…
Ще те обичам много.
Ще те целувам дълго.
Ще ти бъда вярна.
Но ще ти омръзна.
Заради малките лудости,
големите планове,
късите ми поли,
дългите сънища
и манията по котки.
Обичай ме от разстояние.
Самотата ми е моя
и не я деля с никого,
дори с любимия си.
Не се влюбвай в мен!
…
Нощните влакове
не са магически,
когато закъсняват
с десетина минути.
Досадно пълзят
по циферблата
на часовника ми,
измерващ годините ми,
в които ще дишам,
преди да ме открие безкраят.
Спасението вози четири вагона,
плавно се движи
към познатите улици,
където мога
тихо да се слея
с тълпата
от други
анонимни
автори
на прозаичност.
…
С голи ръце искам да изкопая
най-дълбокия гроб,
в който да събера
миналото,
всички страхове
и мнението на другите,
да го залея с катран,
после с цимент
и да оставя надгробие
с надпис:
Тук моите кошмари
почиват от мен!
…
Нямам място за органични метафори.
Всичко, което имам,
събирам в два куфара.
Другото нося в сърцето си.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Свикнали сме, че самотата е наказание, което получаваме, защото търсим човек, който
не съществува или защото не сме направили
компромис, когато сме го намерили.
Забравяме, че единственият начин
да сме щастливи с някого, е първо да бъдем
щастливи в себе си.
Тази книга е напомняне за всеки от нас – когато сме сами и признаем победите и грешките
си, да продължаваме да се обичаме.
Д-р Айча Заралиева
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Айча Заралиева, „Право на самота“, 2022
Фотография: „Библиотека България“