Втора награда в Национален конкурс за литература на Издателство „Библиотека България“ – „Вие пишете, ние четем“, 2025
Тема „Ръководство за употреба на чувствата“
Седемнайсетгодишен, сред хаоса на виенска гара. 1944 година, есента. А тръгнах от Бърно към родния дом. Към мен се присламчи невисок мъж, с брада, мустаци, опърпани дрехи, пробити обуща. Българин, почти отчаян, с ясносини студени очи под сключените вежди.
Надушил ме по псувните.
Докато търсех място по конските вагони, подтичваше след мен, беше по-късокрак. Имаше палто, аз нямах. Качихме се. Разбрицан вагон, обгорял.
Препускат къщи, звезди и поля.
Леден полъх спираше дъха ми. Нашичкият се сви в палтото. Отказа да си топлим гърбовете. Явно пàтил като мен. Зъзнех, спях с едно око. И той. Напредвахме. Преживяхме бомбардировки, глад. Страх!
Пазиш кожата, залъгваш стомаха с провизии от Червения кръст.
Казвал се Вичо. Градинар от години, като мен. Показа ми снимка на изгората му Тѝха. Бил ѝ обещал армаган. Това го изнервяло.
На светло дремем, промъкваме се. Нощем вървим слепешката.
В Сръбско се натъкнахме на още изпаднали. Знаехме за Тито. Вечерта ни спряха въоръжени. Ние се провикнахме: „Да живи друже Тито!“. Озъбиха се. Били дражевисти, противници. Съблякоха ни голи. Пръснахме се. Ние с Вичо само по срамотиите си.
Простор с чаршафи. Омотахме се в бялото. Призраци. Насреща ни – куче-змей. Зад него – яка стопанка с ловна пушка. Спря песа. Промълвихме едва:
– Хляб.
– Утре леб!
Посочи плевнята. Преспахме.
Стопанката с пушката носи питка. Но първо работата.
Заведе ни на гробището. Каменен кръст с „Миле Берковичи“. Мъжът ѝ. Бурени до пояс. Да оплевим, да го оплачем. Врътна се и замина. С хляба.
Плевим и ревем зверски:
– Миле-е, брате-е. Ни на теб ти се е умирàло, ни на нас ни се е ревало, ама време пỳсто… такова… дошло-о…
Час ли, два ли. Иде с пушката.
Хвърли хляба и нафталинени дрехи. Облякохме се. Ядяхме най-вкусния хляб. Край нас – мършаво куче. Вичо го ритна. Отчупих му залък. В очите ме гледа, яде. Вичо се омете. Нямал хляб за куче.
Останахме с четириногия. Тръгнахме. Към българската граница.
Ям трънки и деля хляба с кучето. Заради очите му. Нощем се свиваме един в друг…
Припаднал съм на границата. Намерили ме граничари – кучето ги довело. Открили и Вичо. Вкочанен.
Мартен Калеев е български писател, журналист, публицист, педагог и общественик. Роден на 18 август 1958 година в град Вършец, обл. Монтана, но живее и твори в град Монтана. Почетен гражданин на градовете Вършец и Монтана.
Автор на единайсет книги (поезия, проза, хайку, разкази, новели), на романа „Градината с разпятието“, на два сценария и на стотици публикации в национални издания и медии. Съавтор на учебници по литература.
Включен в енциклопедиите: Българска журналистическа енциклопедия и Бележити българи на съвременна България, в множество антологии за поезия и проза.
Носител на национални и международни отличия и награди за поезия и проза, от които „Златно перо“ на СБЖ и на СБП – за принос към съвременната литература. Носител е и на първа награда за кратка проза за сборника с разкази „Всичко и нищо“ на Съюза на българските писатели, на специалната награда на Асоциация „Българска словесност“ и др. Главен редактор е на алманах „Огоста“ и председател на Дружеството на писателите от област Монтана. Негови произведения са превеждани на английски, руски и японски езици, а отделни книги са притежание на библиотеки във Великобритания, Бразилия, САЩ, Аржентина, Молдова.
