Коя е Вели Константинова и изгубва ли се във вълшебни гори или се открива?
Както наскоро беше отбелязано, аз съм един хаос, който прави всичко възможно да открие точния ред на всичко, което ни заобикаля. После откривам, че така не работят нещата и че в хаоса и неоткритите още неща има много повече заряд от това, които вече знаем и сме подредили в ума си. Търсенето на ред е процес, който зарежда, вдъхновява и ни дава цел. Затова по-скоро бих казала, че обичам да се губя в дебрите на вълшебните светове, които сама създавам в мисълта си и от които опитвам да намеря изход. Наскоро разбрах, че няма нищо лошо в това да си изгубен, хаотичен и в безредие. Даже обратното – това е спасителна лодка в сивото ежедневие и нещо, които ти дава повече храна за размисъл и емоции от всички останали източници.
Как се справяш в борбата с драконите?
Да се бориш със собствените дракони е нелека задача. Особено ако си осъзнал, че се налага да го правиш на една по-късна възраст. Но пък има едни други дракони, едни милички такива, които е хубаво да разпознаеш навреме и да осъзнаеш, че нямаш нужда да ги бориш, а просто да ги приемеш. Да си играете заедно, да се смеете на всичко наоколо и да сте си в добри отношения. Невинаги има нужда от борба. Понякога е по-добре да подадеш ръка.
Намирала ли си вълшебни предмети? А срещаш ли вълшебството в дните си?
Вярвам в силата на предметите и тяхното магично действие. Точно думата „вяра“ е в основата на всичко. Ако силно вярваш в нещо, то е такова, каквото го виждаш. Една ситуация, един човек, един предмет – те са отражения на нас самите и ако ти вярваш, че нещо е магично – то е такова. Ако си мислиш, че един човек е добър – той е такъв. Това важи за всичко наоколо. Предметите са вълшебни, ако ти решиш, че са такива.
Колкото до вълшебства – тях ги има. Наистина. Виждала съм такива, да. Има ги в любовта между хората, в погледите на малките деца, в саможертвата на хора и животни – във всичко, които ни заобикаля.
Любовта ли е най-голямото вълшебство в живота на хората?
Мисля, че тъкмо отговорих на този въпрос. Да. Любовта е най-голямата магия и вълшебство. Тази към родителите, към любимия, към домашния любимец или цветето. Но най-голямото вълшебство е безмерната любов не към нещо или към някой определен човек, а тази която усещаме в сърцето си просто така, без причина. Някои хора постигат усещането за тази любов чрез медитация или други техники. Но ако човек седне за малко в парка, спре мислите за секунда, загледа се в някое дърво, вдиша силно въздуха – тогава се изпълва с едно чувство, което няма равно на себе си. Ето това е вселенската любов. Неподвластна на мисли, емоции или обстоятелства. И най-голямото вълшебство.
Къде, как и в кого намираш вдъхновение?
Вдъхновението само ме намира, не обратното. Както разказах вече, за тази книга бях неочаквано вдъхновена от няколко души, които имаха смелостта да опитат нещо ново. Не очаквах да се вдъхновя да направя нещо подобно, но то само стана. Вдъхновение намирам в семейството си, в хората около мен, които преодоляват трудности и винаги имат сили и желание да продължат. Които се изправят бързо, след като са паднали. Тези тихи герои, които винаги намират страст и желание, които им помагат да излязат на повърхността и да продължат. Вдъхновение намирам в животните, в тяхното спокойно приемане на всичко наоколо. В природата, в спокойствието, което едно дърво може да ни даде, само ако го наблюдаваме. Някой може да се разсмее от това, но аз обичам да гушкам дървета. Това много ми помага. Нямате идея каква живителна сила има в тях и как се усеща, когато допреш лице до ствола на едно вековно дърво.
Как се роди идеята за романа? Алис реверанс към „Алиса в старната на чудесата“ и Луис Карол ли е?
Да, има известна връзка с героинята на Луис Карол. Но тя се изчерпва със символизма, който носи името ѝ. Това е като знак какво може да очаква читателят от моята героиня – чудновати приключения, нестандартно мислене, странни случки и герои.
А идеята за романа назрява от години. Още от дете обичам да си фантазирам за измислени светове, пълни със странни животни, нестандартни растения и същества, които могат да говорят като хора, но не са. Гората, в която се случва всичко в първата ми книга, прилича на „страната на чудесата“, но честно казано не е вдъхновена точно от нея, а по-скоро от старите български народни приказки, които обичах да чета като дете. Още тогава започнах да си измислям мои си герои. Дори бях започнала да пиша книга за това още на 12 години. Пишех в една тетрадка до премаляване. Но бях малка, неуверена и нямах достатъчно натрупан опит в писането, за да мога да предам по най-точен начин това, което умът ми раждаше.
Защо избра точно този жанр?
Винаги съм обичала фентъзито. Първоначално го пренасях в детското си ежедневие. Не мога да изброя пътите, в които съм излизала при приятелите си на площадката и съм измисляла някакви истории. Те, разбира се, ме хващаха и ми казваха, че лъжа. Но аз обичах да си живея в измисления свят и често опитвах да го свържа с този, реалния.
Като по-голяма се увлякох по този жанр и изчетох много такива книги. Тогава се запознах и с вселената на „Междузведни войни“. Съществата, които Джордж Лукас е сътворил, са точно описание на това, което става и в моя ум. Нереални, неочаквани, странни и леко деформирани. Често смешни. Нямат нищо общо с реалността. Опитвала съм да рисувам подобни, но не ме бива много в това. Затова чета за тях и гледам филми в този жанр.А накрая реших сама да ги опиша. Друг пример за това са „Властелинът на пръстените“ и „Хари Потър“, на които също съм голям фен. Ето това са моите любими нереални светове, в които обичам да се губя често.
Към кого е насочена книгата? Кои са бъдещите ти читатели?
Всеки, който обича фантастиката. Всеки, който се чувства удома си в света на чудатото и невъзможното. Насочена е към хората, които искат да откриват нови и нови светове и искат да избягат от матрицата, в която живеем, както и от наложените ни стереотипи и задължителни рамки. За широко скроените лудетини по душа, независимо на каква възраст са.
Кога да очакваме продължението на романа?
Вече го пиша. Нямаше как да не продължа, тъй като книга първа има отворен край и е загатнато за началото на ново приключение. А то вече се оформи в ума ми и си чувствам достатъчно вдъхновена да продължа да пиша. Надявам се да завърша втората книга до пролетта.
Любим цитат от „Мистериите на Алис. Вълшебната гора“?
„Тя се обърна и ахна. Между дърветата, обвити в светлина, бавно вървяха най-красивите същества, които младата жена беше виждала. Разтърси глава и пак погледна. Те бяха истински! Облечени в дълги бели рокли и препасани с направени от зелени растения колани, феите вървяха плавно, сякаш някаква невидима сила ги носеше напред.“
Въпросите зададе Ива Спиридонова
~~~
„Приятели,
Отдавна искам да споделя с вас за един мой личен проект, върху който работя вече от две години, но все нямах куража да говоря за него. Не беше готов и нещо все ми подсказваше, че още не му е времето. Става дума за нещо съкровено, което е на път най-сетне да види бял свят.
Преди две години на всички ни се наложи да останем по къщите си с месеци. Тогава се запознах с част от вас, макар и виртуално, тук във Фейсбук. Страхът и надвисналото над света непознато чудовище тогава ни бяха катализатор. И в един момент много от вас, приятели, започнахте да изливате своите емоции в нови и неподозирани за вас или мен дейности. Толкова много изкуство и толкова много хора, които искаха да го покажат на света по свой си начин. Гледах всички ви и един ден се събудих с толкова много натрупано вдъхновение, че веднага разбрах какво искам да направя.
И така започнах да пиша романа си “Мистериите на Алис. Вълшебната гора”.
Спомням си как преливах от информация, емоции и думи, които напираха да излязат и въпреки че не знаех дали мога да го направя, продължавах да се изливам в редовете. Тогава на помощ ми се притече моят баща, мир на душата му. Насочваше ме, даваше ми тласъци, които ми бяха нужни, когато се обезверявах, редактираше всяка глава и ми даваше идеи за по-натам. Ако не беше той, нямаше да продължа тогава, защото самата аз не знаех дали мога да го правя. Доверих му се, когато ми каза, че пиша увлекателно. Все пак това е… беше… човек-поет, който никога не е спирал да чете, да пише стихове, много от които издадени, да твори и проза, да се интересува и да не спира да трупа информация за всичко, свързано с поезията, музиката и изкуството. Той беше моята пътеводна светлина през цялото време, в което се трудих над тази роман.
И по този начин, един ден успях да завърша произведението си. Сложих финалната точка на книга първа и се замислих какво да правя след всичко това. Далеч бях от мисълта да отпечатам тази книга. Достатъчно ми беше, че я бях сътворила. Тогава си поговорих и с татко. Той ми предложи да я отпечатам поне в няколко копия. Той ме посъветва да я изпратя на редактор преди това, който да си каже професионалното мнение. Така и направих.
Това се случи дълго време след този разговор с татко. Защото точно тогава той се разболя. Последното нещо, което баща ми написа беше анотация за книгата, която да пратя на издателствата. Той пишеше прекрасно и исках тя да е от него. Написа я и влезе в болницата. А когато почина, не можех да погледна нито книга, нито картини, нито нищо. Изпаднах в униние и нямах и капка желание да правя каквото и да било. Напомняше ми за него по болезнен начин и я оставих настрани.
Една нощ, няколко месеца по-късно, сънувах нещо, което ми даде ясен знак, че някъде там, някой, държи да продължа да работя в посоката, която бях поела. Събудих се с тази мисъл и след няколко дни изпратих част от книгата на няколко български издателства. Ей така, заради татко, за целия труд, който бяхме вложили, за новото… Въобще не знаех какво правя, какво искам и какво ще стане. И затова когато няколко издателства проявиха интерес, силно се изненадах. Но аз, като човек, който винаги слуша вътрешния си глас, избрах да работя с хората, които почувствах най-близо до мен и моята същност. Така се запознах със Симеон и Ива. Прекрасни личности, страхотни творци и невероятно търпеливи редактори, които се превърнаха в мой стълб и рамо, на което да се облегна. Те бяха до мен, когато щях да се откажа, когато не вярвах в себе си и в това, което мога. Ива, професионален редактор и невероятно добра душа, ме водеше през целия процес на редакция и подготовка на книгата и колкото и да беше трудно, това си остава едно чудно приключение, в което някой ден искам отново да се впусна.
И така, ето че романът ми е на път да бъде публикуван всеки един момент и аз се вълнувам да го споделя с всички вас.
Какво мога да кажа за самата книга? Това е роман от близо 400 страници, в който са преплетени няколко жанра. Няма да се сгреши, ако се каже, че е фентъзи, нито ако някой го нарече любовен. Или пък мистерия … детективски… Има всичко. Чете се леко и бързо. Историята се развива в любимия ми град Велико Търново, а героите събират в себе си черти на десетки личности, с които съм се срещала и общувала и на мои близки. А защо точно този жанр? Защо не книга с дълбоки послания и посвещения, разсъждения и отвлечени мисли? Защо е така просто и обикновено? Защото смятам, че точно това липсва напоследък. Да е просто, спокойно и обикновено. А аз се чувствам удобно в него. Надявам се и вие. Също така, още от много малка (приятелите ми оттогава сигурно помнят) обожавах да си фантазирам. Винаги се появявах с истории, на които те казваха „Вели пак си измисля“. Да, обичам нереалните фантазии, мисълта за различното, за паралелното и на вид невъзможното. И най-сетне успях да предам тези си въжделения в писмен вид.
Нетърпелива съм да посрещна „Мистериите на Алис. Вълшебната гора“ и да я видя в нейната цялост. Посветена е на тези, които са нашият стълб и са винаги са до нас, които ни подкрепят, каквото и да става.
Романът ще излезе съвсем скоро на пазара. Всеки от вас, който има интерес, може да ми пише и да си запази една книжка от мен. Скоро ще обявим и датата на официалното ѝ представяне.
Благодаря за вдъхновението, приятели. Без вас нямаше да се справя!“
Вели Константинова
Художник: Райчо Маринов
Фотография: личен архив