„Не знае колко е всъщност човешко / да си изплачеш така сърцето“ – ключов е този цитат от стихотворение на Надежда Радкова. Ключов е за цялата книга и… за цялата читателска съвест. Защото, скъпи читателю, тази поезия потегля към теб и към твоето сърце. Кардиолозите ще апострофират, че е само мускул, но дори те – в спасителните минути на метафорите, ще се развълнуват от поетичните откровения на Надежда. Защото е наистина въпрос на съвест да осъмнеш със сърце. Е, тези стихове със сигурност ще учестят пулса, но „развързаната свобода“ е задъхана – категорична, но и… беззащитна. Каквато е самата поезия.
~ Книгата на Благовеста Манева-Слейман представлява част от напоследък буйния поток мемоарна проза, заляла литературата ни. Което изобщо не смятам за недостатък, напротив – българите може би най-сетне разбрахме, че трябва внимателно и фино да се отнасяме към миналото си без патриотарски изхвърляния, но и без чувство за малоценност. Българското минало е такова, каквото е – понякога извикващо гордост, друг път съжаление. Книгата на Благовеста Манева-Слейман е точно от такъв порядък: написана талантливо, с богато владеене на езика, тя разказва за детството на едно дете, което едва открива света, но тъкмо поради това той е така завладяващ, очарователен, прекрасен. Историите, които разказва книгата, са любопитни, интересни, грабващи; не може да се отрече белетристичното майсторство на авторката. Тя знае как да подготви читателя да очаква едно, пък да получи друго, как да повишава напрежението, как да описва интересни и симпатични образи. И в същото време да не спестява неприятни истини и семейни неблагополучия. С един жив език – толкова жив, колкото и миналото ни… ~
Сезоните може и да не прощават, но лирическата героиня на Елена Стоянова е всеопрощаваща. Защото е пристрастена към красивото. А когато прошката и красотата заживеят между две корици, болката, разочарованието, раздялата, започват да… светят в тъмното. Детството е с ореол, а любовта побеждава омразата.
Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Бургас
~ Един нов глас се появява в младата българска поезия. Засега, може би, не съвсем укрепнал, не докрай избистрен и наясно със собствените си възможности, но несъмнено талантлив. Това, с което нейната поезия прави впечатление, не е толкова спонтанността, обичайна за повечето млади автори, а напротив – интелектуалния привкус на нейните текстове, пристъпването към света през призмата по-скоро на размисъла, отколкото на чувството. Това е труден и опасен път, своеобразно ходене по въже над бездна, в което поезията често изгубва себе си. Вероятно затова сравнително малко поети стартират по такъв начин – изглежда, че и поезията притежава свой инстинкт за самосъхранение. Но когато един подобен преход успее, за публиката остават изумлението и аплодисментите, а за автора – усещането, че е по-жив от всякога. Не смътно, а осъзнато, будно жив. Никое раждане не е лесно. А поетите се раждат, както се раждат звездите – сред прах, облаци и нестабилни състояния. И аз, като стар, но все още любопитен астроном, стоя зад стихотворния си телескоп и мисля, че ставам свидетел на тъкмо такова раждане. Затова нека запомним името Марина Арнаудова. То, струва ми се, тепърва ще предизвиква нашето внимание и нашия интерес. ~
Животът на шестнайсетгодишната Надежда се преобръща, когато тя откъсва на пръв поглед обикновена бяла роза от забранената градина на косача на ледовете – Господарят на Ледника. Наказанието за подобно деяние е смърт, но Надежда избира да служи доживот като слугиня.
Мрачното имение се намира в най-отдалечената и студена точка на света, където приказките и легендите се сливат с тъмните фантазии на реалността. Разкъсвана от копнеж за свобода и бушуващи в сърцето чувства, Надежда трябва да разкрие тайните на имението, за да намери ключа към собственото си спасение.
