„Разплитането на Вселената“ е мащабен научнофантастичен роман за границите на човешкото познание, за времето, пространството и невидимите нишки, които свързват съдбите ни.
С динамичен сюжет, научни концепции, психологическо напрежение и усещане за космическа мистерия, Александър Върхошков изгражда свят, в който науката и човешката емоция вървят ръка за ръка към неизвестното.
„Деца“ е книга за онези малки човешки същества, които животът е принудил да пораснат твърде рано. С дълбока емпатия и болезнена честност Мариана Пенчева разказва истории за уязвимостта, надеждата и правото на обич.
~~~
Изданието е осъществено с подкрепата на Българско Национално Радио.
„Неизвинени отсъствия“ е издадена като първа награда в VI Национален конкурс „Вие пишете, ние четем“, 2024 на Издателство „Библиотека България“
~~~
Дебютната стихосбирка на Никол Панкова е книга за липсата като присъствие, за семейството като научаване, за любовта като разместване. Със силен, съвременен и образен език „Неизвинени отсъствия“ превръща личното в разпознаваемо общо преживяване.
„Зерин“ е повест за корените, които не избираме, и за съдбата, която ни избира. История за невинност и жестокост, за любов и мълчание, за поглед, който променя хора и съдби. Текст, в който пасторалното и трагичното се срещат в един особен, автентичен български разказ.
„Не знае колко е всъщност човешко / да си изплачеш така сърцето“ – ключов е този цитат от стихотворение на Надежда Радкова. Ключов е за цялата книга и… за цялата читателска съвест. Защото, скъпи читателю, тази поезия потегля към теб и към твоето сърце. Кардиолозите ще апострофират, че е само мускул, но дори те – в спасителните минути на метафорите, ще се развълнуват от поетичните откровения на Надежда. Защото е наистина въпрос на съвест да осъмнеш със сърце. Е, тези стихове със сигурност ще учестят пулса, но „развързаната свобода“ е задъхана – категорична, но и… беззащитна. Каквато е самата поезия.
Камелия Кондова, редактор
~ Книгата на Благовеста Манева-Слейман представлява част от напоследък буйния поток мемоарна проза, заляла литературата ни. Което изобщо не смятам за недостатък, напротив – българите може би най-сетне разбрахме, че трябва внимателно и фино да се отнасяме към миналото си без патриотарски изхвърляния, но и без чувство за малоценност. Българското минало е такова, каквото е – понякога извикващо гордост, друг път съжаление. Книгата на Благовеста Манева-Слейман е точно от такъв порядък: написана талантливо, с богато владеене на езика, тя разказва за детството на едно дете, което едва открива света, но тъкмо поради това той е така завладяващ, очарователен, прекрасен. Историите, които разказва книгата, са любопитни, интересни, грабващи; не може да се отрече белетристичното майсторство на авторката. Тя знае как да подготви читателя да очаква едно, пък да получи друго, как да повишава напрежението, как да описва интересни и симпатични образи. И в същото време да не спестява неприятни истини и семейни неблагополучия. С един жив език – толкова жив, колкото и миналото ни… ~
Митко Новков, рецензент
Сезоните може и да не прощават, но лирическата героиня на Елена Стоянова е всеопрощаваща. Защото е пристрастена към красивото. А когато прошката и красотата заживеят между две корици, болката, разочарованието, раздялата, започват да… светят в тъмното. Детството е с ореол, а любовта побеждава омразата.
Камелия Кондова, редактор
🏛️ Издадена с финансовата подкрепа на Община Бургас
🏅 Носител на плакет „Христо Фотев“ за поезия
🎨 Топ 10 корици за 2025 г. – „Площад Славейков“
„Един нов глас се появява в младата българска поезия. Засега, може би, не съвсем укрепнал, не докрай избистрен и наясно със собствените си възможности, но несъмнено талантлив. Това, с което нейната поезия прави впечатление, не е толкова спонтанността, обичайна за повечето млади автори, а напротив – интелектуалния привкус на нейните текстове, пристъпването към света през призмата по-скоро на размисъла, отколкото на чувството.“
Кръстьо Раленков, редактор
~ Разбира се, че е поетичен пейзажът на Даниела Йорданова. Като прибавим към това и сърце, получаваме великолепната комбинация от честни, лични, но и художествено издържани вълнения. Тази книга вече е преживяна от авторката, сега на теб, скъпи читателю, ти предстои да преживяваш – и тъмното, и светлото, и отчаянието, и надеждата, и любовта, и… отсъствието ѝ. Защото „по хората ходи“, защото този пейзаж е и твой. Защото тази поезия ще ти зададе въпроси, но и някъде сред метафорите – са и отговорите.
На добър час! ~
Камелия Кондова, редактор
Животът на шестнайсетгодишната Надежда се преобръща, когато тя откъсва на пръв поглед обикновена бяла роза от забранената градина на косача на ледовете – Господарят на Ледника. Наказанието за подобно деяние е смърт, но Надежда избира да служи доживот като слугиня.
Мрачното имение се намира в най-отдалечената и студена точка на света, където приказките и легендите се сливат с тъмните фантазии на реалността. Разкъсвана от копнеж за свобода и бушуващи в сърцето чувства, Надежда трябва да разкрие тайните на имението, за да намери ключа към собственото си спасение.
Слабостта на могъщите фигури в обществото и превъзходството на онези, които цял живот бранят честта и морала си. Пороците, които неизбежно догонват човек, и човеците, които непрестанно им се опълчват – или им се отдават. Почитта към изкуството в разнообразните му форми: музика, кинематография, литература.
Това са някои ключови лайтмотиви в сборника „Клинична смърт в петък вечер“. С наблюдателност, остър език и здравословна доза черен хумор Ивайло Арсов ни представя изконни истини за човешката природа. Подканва ни да се замислим, да се подсмихнем и да открием неподозирани гледни точки към злободневни сюжети, събития и теми.
„Морето си отива“ е история за преосмислянето на ценностите и усещането за живота по средата на пътя, както и за ролята на любовта и на креативното начало в този процес. Героите са стъпили здраво на земята, преуспели мъже и жени в своите четиресет години, осмина приятели и четири двойки, които след обща почивка, изпълнена с хармония и приключения, изведнъж са изправени пред екзистенциални проблеми и борба за живот. Всеки от тях преминава през развитие и катарзис, за да оцени познатото или намери ново щастие и успех. След поетичното и ретроспективно начало в историята нахлува драматично действие, пресичано само от тихия, криволичещ творчески път на двете главни героини. Ритъмът на събитията, кратките глави и смяната на перспективи и разказвачи създават колаж от човешки съдби и емоции, като пътища, пресичащи се през пространството и времето – някои стръмни, други привидно леки и спокойни, но не непременно по-добри. Между 1922-ра година и днешния ден, щастието прелита от едно рамо на друго и всеки от героите намира свой собствен начин да го улови.
Животът е пътуване, дестинациите са неизброими, а най-важната от тях си ти самият в различните ти роли, възрасти, състояния. Или човекът когото искаш да срещнеш, приятелят, любимият, близкият. Но твърде често улиците са еднопосочни, също както и билетите за бъдещето. И се разминаваме, крачейки в една посока. Или не се срещаме, просто защото вървим рамо до рамо, а не един срещу друг. Не можеш да вървиш срещу същността си, но успешно можеш да се разминеш със себе си, ако не си готов да се познаеш. А може би ние, хората, сме обречени да се разминем точно с онези пристигания, предназначени за нас.
Стиховете на Бистра Окереке обещават не едно, а много начала, много пътувания, и не само към себе си. Понякога те са кадър и няма нужда от повече. Друг път са онова, по-голямото, по-необяснимото – чувстващата мисъл, която създава поезия. Но винаги са живи и ако човек разгръща страниците внимателно, ще ги чуе как дишат между бялото и черното.
Елена Алексиева