Книгите като памет, убежище и лична история
✍️ Какво остава след една книга – сюжетът, героите или усещането, че сме били променени?
В рубриката Писателят като читател срещаме авторите в онзи тих, личен момент, в който те не пишат, а четат – и през книгите си разказват себе си. Защото всяка книга, към която се връщаме, е част от нашата собствена история.
Днес ви срещаме с Айча Заралиева – разговор за четенето като памет, като бягство и като начин да разберем по-добре себе си и света.
Кои книги остават с нас завинаги? Айча Заралиева разказва за заглавията, към които се връща, за онези, които я разтърсват, и за четенето като личен и дълбоко преживян свят.
- Книга, към която се връщам отново и отново
Имам цяла купчина от книги, към които се връщам отново и отново. „Окончателна диагноза“ от Артър Хейли – защото ми напомня за годините, в които мечтаех да стана съдебен лекар. „Метаморфозата“ от Кафка, която всеки път чета като за първи път и откривам още нещо, което съм пропуснала преди. Разказите на Буковски. Поезията на Пушкин, която обичам да чета само в оригинал на руски, защото няма достатъчно добри преводи на български. Често може да ме видите в метрото да препрочитам едно малко томче със стихове на Булат Окуджава. Или Анна Ахматова. Разбира се, на руски. И всички книги на Удхаус, Пратчет и Айзък Азимов.
- Книга, която ме разтърси
„Бъдеще“ на Дмитрий Глуховски – заради мрачното предричане на бъдещето ни, което обаче ми се струва съвсем възможно. Наскоро прочетох „Възможност за остров“ от Мишел Уелбек – също доста интересен поглед за възможността да бъдем безсмъртни.
Позволи ми едно малко отклонение – роман, написан от моят любим турски певец Teoman, „Sayın Bay Rock Yıldızı“. Книга, която започна с историята за дните на Тимур, 46-годишен рок певец, голяма звезда в турския шоубизнес – точно какъвто е в живота си авторът. Напомня за Хенри Чинански, героят на Буковски, нали? След първите глави си мислех, че това е поредният случай на автор, който имитира маниера на един от любимите ми писатели и поети, разказвайки за пиенето, депресията, мизантропията, досадата от живота, случайните отношения с жени, чиито имена не помни. Оказа се обаче много дълбока изповед за емоциите на един баща, загубил връзката с малката си дъщеря. Когато четях последните глави, плачех – защото ме накара да се замисля за моята липсваща връзка с баща ми. И доколко съм права да го обвинявам за това. Защото героят Тимур полагаше усилия да бъде с детето си, но просто не се получаваше. Книгата е наистина много добре написана, и ми е тъжно, че едва ли ще достигне до българския читател някога.
- Книга, която ме научи да пиша
Не мога да посоча само една. Всяка книга, която съм прочела, по някакъв начин ме е научила да пиша. Писането е самотно занимание, функция на житейския ни опит – а той се гради от това, което сме видели, прочели, преживели. Разбира се, когато прочетох за първи път стихове на Буковски, книгите на Бегбеде, „За писането“ от Стивън Кинг, „Дзен в изкуството да пишеш“ от Рей Бредбъри, „Това изкуство на поезията“ от Хорхе Луис Борхес – всички те много ми помогнаха в изграждането на моя стил. Но мисля, че това е процес, и често откривам нови автори, които има на какво да ме научат. Миналата година прочетох „Стиховете на капитана“ от Пабло Неруда – уникална подборка, истински мъжка поезия, и пак си казах „О, как искам да мога да пиша така!“.
- Книга, която бих подарила на приятел
Зависи кой е приятелят. Напоследък ми се иска да подарявам наред „Прекрасният нов свят“ от Хъксли. Или „1984“ от Оруел. „Балади и разпади“ от Георги Господинов. „Разплакана пръст“ от Ива Спиридонова. „Живот без край“ от Бегбеде. „Хиляди сияйни слънца“ от Халед Хосейни. „Непрочетено“ от Димитър Воев.
- Книга, която ме накара да мисля дълго след последната страница
Мемоарите на Алексей Навални – „Патриот“. Преди няколко години така потънах в размисли за света ни, след като четох книгите на Светлана Алексиевич. „Чернобилска молитва“ и „Цинковите момчета“ бяха напомняне, че животът може да бъде много по-суров, отколкото си мислим. „Нож“ от Салман Ружди – заради историята и откровеността му за случилото се в месеците след нападението срещи него. „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава, която е една от най-красивите истории за смъртта.
- Подценена книга, която заслужава повече внимание
„Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ от Фредерик Бегбеде. Подарих я на много хора и всички останаха изненадани от реалистичната дисекция на времето, в което живеем. Свикнали сме да мислим за Бегбеде като за един ексцентричен писател, а в тази книга той достига истинска висота на мисълта. Ако сте я пропуснали, наваксайте си!
- Книга, която открих случайно, но се оказа важна за мен
Преди много години попаднах на „Щамът Андромеда“ от Майкъл Крайтън. И така открих един от най-любимите ми писатели за всички времена. И целият този прекрасен жанр на научната фантастика.
- Любим литературен герой
Джийвс, разбира се. Един от приятелите ми преди много години ми препоръча да чета Удхаус. Май бях на 17 тогава… И до днес си оправям настроението с историите на остроумния иконом на Бърти Устър. Когато бях студентка, в 6.курс, на лекция по урология ни казаха, че преди откриването на антибиотиците, циститът се лекувал с топло одеяло, покой и четене на Удхаус. Бях потресена, че никой от колегите не беше чел П.Г.Удхаус… В наши дни препоръчвам на пациентите да си пият антибиотика, но и да четат Удхаус. Защото смехът помага да се възстановим по-бързо.
- Любим първи ред от книга
„Марк Мероние е на двайсет и седем, има хубав апартамент, готино бачкане и въпреки това не се самоубива.“ – „Почивка в кома“ от Фредерик Бегбеде
Между другото, когато прочетох този ред, пишех основно поезия. След това ми се прииска да пиша и проза. И то такава – кратка, брутална, откровена, но носеща личния почерк на автора си.
- Книга, която чета в момента
„Подслон за блуждаещия ум“ – сборник с разкази от Диляна Йорданова, Явора Руменова, Стоян Новаков и Делян Недев.
- Книга, която бих искала да съм написала
Тук трябва да се замисля доста. Тъй като по природа съм човек, който оценява усилията и постиженията на другите, май нямам такава книга. Но много ми се иска да завърша последния си ръкопис. 😊
- Любима книга от български автор
Изобщо не бих се и опитвала да се огранича до една. Творчеството на Смирненски, стиховете на Александър Вутимски, прозата на Валентин Пламенов, „Балада за Георг Хених“ от Виктор Пасков, „Очите“ от Марко Семов, „Безпризорни ангели“ от Светослав Терзийски, „Има ли кой да ви обича“ от Калин Терзийски, „Нещата“ от Мартин Карбовски , „Преди сълзата да застине“ от Петко Братинов, „Аз още броя дните“ от Георги Бърдаров, „Сбъдващият мечти“ от Адриан Лазаровски… Възхитително е, че имаме толкова много добри автори!
- Какво означава четенето за теб?
Смисъл. Начин на живот. Свещенодействие. Бягство от реалността, след което се връщаш много по-жив.
Това е част от поредица срещи с български автори, които ни разкриват своя читателски свят – книгите, които ги изграждат и остават с тях във времето.
Ако този разговор ви е докоснал, разгледайте и книгите на български автори в каталога на „Библиотека България“ – съвременни гласове, които също търсят, намират и остават.
Фотографии: личен архив
Библиотека България – нашето издателство за българска литература